Защо и какво си плащам в залата по бойни изкуства /квун-а*/?!
Който познава културата на Изтока знае, че големите учители приемат ученици по изключително консервативен начин и подлагат бъдещите си възпитаници на тежка процедура по приемане в семейството. Митовете за изпитващата процедура за разкриване на морално етичните качествата на кандидатите дава храна в киното и литературата стотици години след самите случки. Тези, които търсят лесен достъп до бойните изкуства и бързи резултати, успяват за сметка на огромни вложени от тяхна страна средства и, ако изобщо майсторите ги допуснат, го правят поради финансови причини и ги превръщат донори, не в доверени ученици. Другото е ширпотребата и комерса, които завладяват света и посредством бизнес маркетинг стратегии и реклама се превръщат в начин за изкарване на пари чрез експлоатирането мечтите на хората.
Това е и разликата между традиционните школи и ширпотребата или масовите комерсиални школи с бизнес насоченост. Първите се развиват като общество и клуб по интереси, а вторите като бизнес предприятие.
Често поради многото фитнес, спорти зали и джим-ове бъркат клуба по БИ /квун*, дожо**/ с комерсиално място, където плащаш и тренираш. Приема се, че всичко се продава и може да бъде спазарено на съответната цена. Това е основната разлика, по която можете да познаете стойностното, бутиковото - че не се продава на всяка цена! То има своите правила и традиции, които търпят естествена еволюция, но не са подвластни на моментните пориви на модата.
В традиционните зали днес, за да отидеш на тренировка, влизаш в интернет и намираш училище, а преди години е било нужно да те представят на учителя и след одобрението му да преминеш към тренировки или, ако си чужд, след като те допуснат, минаваш през прословутата тестова система. На мен това ми се случи с моите учители без дори да го осъзнавам тогава и на възраст, когато не съм можел да оценя това – правя го днес. Тренировките ми по Тайдзи цюан започнаха, когато моят близък приятел и ментор Валери Иванов ме представи на вечеря в дома си на големия майстор +Красимир Димитров–Китаеца. В това време на тренировки често идваха и хора почти от улицата, но винаги след препоръка от някого и с името на поръчителя си! Такова бе времето.
Стигнах до първия си учител по Кунфу и Джийт Кун До +Адриан Недялков също, защото бях заведен от негов ученик, приятел на учителя ми по английски в прогимназията.
При учителя по езотерични практики, акупунктура и масаж Александър Самунджи и Уинчун майстора Добрин Василев попаднах по подобен начин - с препоръка от приятел, с когото тренирахме бойни изкуства.
Майсторът по Уинчун Нино Бернардо ме допусна до събеседване под формата на „да изпием по питие” благодарение на моя ученичка, която го познаваше много добре и чак след това бях допуснат до трениране в дома му.
С майстора по Ескрима и Джийт Кун До – Любомир Йорданов се познавахме от дълги години, защото посещавах като участник неговите обучения и семинари и ми отне около 15 години да ме приеме за свой личен ученик. Той е известен с широкия си кръгозор и толерантност, но и с изключителната си система за морално и етично тестване на учениците си, даже когато са вече приети.
Тези тестове не са като в училище „.. а сега извадете лист и химкалка..” и дори мнозина не разбират, че биват тествани и изпитвани под формата на разговор или дори като начин на реакция пред учителя.
Това показва, че моралните стойности на бойните изкуства се предават по традиционния начин посредством дори и личен пример. От къде е породена тази параноична традиция за изпитване на учениците преди да бъдат приемани?! От това, че едно време са ги приемали в семейството на майстора и са обучавани и живели като част от фамилията му (някои, като ратаи).
По-късно, от края на 19 век до средата на 20 век са били пускани в задната част на магазинчетата на учителите, където последните паралелно са преподавали на избраните ученици, докато са си вършели служебните задължения.
Това е било вид допускане в семейството и не случайно степените при китайските бойни изкуства често изразяват родствена връзка както при мафията. Учениците са приемани в семейството, а най-приближените са били припознавани като природени синове и дъщери във фамилията на майстора. Тази традиция е запазена и досега на Изток в некомерсиалните школи.
Днес си мислим, че със световната глобализация е настъпила промяна в начина на мислене при традициите и манталитета на учителите, но да не забравяме, че на Изток традициите са много силни, а майсторите принадлежат все още към старата школа и промяната изисква повече време от нашия живот.
Тези учители, които са се комерсиализирали, въпреки своята отвореност за широката аудитория, пазят есенцията на учението си за тесния кръг ученици-инструктори, които като апостоли ще го продължат, а широката обща маса няма да има достъп.
Всеки, опитал се да прескочи тези естествени бариери, поставени от общностите и майсторите, среща сериозен отпор и при проявена упоритост освен с нерви и усилия се разделя и със сериозни суми.
Съвременните западни начини на промотиране и представяне на бойните изкуства дават възможност на широк кръг от хора да се докоснат до учението и да го вкусят. Това обаче е само повърхностно, за да се предизвика интерес и търсене, а в последствие нуждата от по-задълбочено изучаване да привлече повече клиенти. Разбира се на Изток, ако този процес не е под шапката на държавата, развиван под форма на спорт /за свободно време, аматьорски или такъв за високи спортни постижения/, култура /ритуали и традиции/ или специализирана употреба /полиция, армия, охрана/, то той се развива в традиционните школи и във фамилиите на майсторите.
Тези изконни традиции не са отмрели в традиционните бойни изкуства, а просто са се разширили, за да направят предверието на източните консервативни изкуства по-широки. Достъпът си остава също толкова труден, само че по западен маниер изглежда измамно близко да се срещнеш с учението и майстора, но всъщност дълбочината в контакта с тях е плод на взаимна химия.
Защо говорим за тези ценности и защо нищим паралела между традиционните и съвременните бойни школи и подходите за съществуването им?
Защото хората плащат такса за обучението си в днешно време и придобиват усещането, че са купили знанието и учителя, като че ли можеш да си купиш умение, любов и доверие.
Ние си плащаме, за да може това място да съществува и да имаме възможност да практикуваме и да се докоснем до знанието посредством учителя, не да ги купим.
Едно време училищата са били отворени през цялото време и не се е плащало за обучението, а се е стажувало или чиракувало, за да се отблагодариш на учителя си. Днес залите се наемат за определени фиксирани часове и има необходимост от строга структура на обучение като процес, поради ограниченото време за контакт мужду учител и ученик. Едно време пък и днес, когато си близо до учителя си, прекарваш време извън тренировката с него и разбираш начина му на мислене, присъстваш в начина му на живот и се учиш и невербално от него. За това и бойните изкуства се наричат „начин на живот“. Учителят ти не те учи само на бойни техники, а и на виждането си за света и живота, на философията си за нещата.
Днес парите за такса или членски внос са, за да дадеш възможност на себе си да учиш, като допринесеш за физическото съществуване на институцията, а не да купиш знанието.
Често в традиционните школи учителят помага на адептите, които са с голям потенциал и желание, но са бедни, да тренират без да плащат. Тази човеколюбивост не съществува в модерните комерсиални школи, защото те са бизнес ориентирани. Изобщо отношението към ученика в традиционните школи е като към семейство, а в комерсиалните - като към клиент. От клиента ти си зависим и „клиентът винаги има право”, а в традиционната школа учителят е в центъра на процеса. Първото създава излишно его у практикуващия като му дава изкуствената увереност, че с пари всичко се купува и че всичко си има цена, докато в традиционните школи се интересуват не от количеството, а от качеството на учениците си!
Да, това не е модерно и така са се загубили много школи, а са оцелели и са популярни такива, които са избрали комерсиалния подход. Така е днес - дори и духовността е впрегната в бизнеса! За да си по-духовен от другите трябва да си в по-модерна и известна школа, да си по-близко до източника-учител, да си по-духовен като изкараш повече изпити, за което се плаща екстра, разбира се!
Тогава не се ли губи основната идея на бойните изкуства? Масовката и комерсиализацията винаги изкривяват нещата, въпреки че привидно дават усещане за достъпност и отвореност. Учението винаги се крие само, не защото някой съзнателно го крие.
Друго нещо, поради което днес се ползват пари, за да се учиш на непреходни и духовни ценности, е ангажираността! Няма друг начин в днешно време да ангажираш някой, който все още не се е разбрал със себе си, освен с това, което е конвертируемо днес – парите.
Баща ми разказва анекдот – притча, която помня и днес: „ ако дадеш съвет на някого, ей така, от добра душа – той няма да те чуе и е склонен да го омаловажи и да не те разбере, но ако му вземеш 20 стотинки например, ще привлечеш вниманието му и ще те чуе“. Защо?! Защото ще очаква, че за тези 20 стотинки, дори и нищожни, ще получи нещо ценно и, тъй като е негово решението да си плати за съвета, ще го чуе на всяка цена. Когато човек сам реши да си плати, непременно ще те чуе – така му ангажираш вниманието и, ако той пожелае да те разбере, ще намери и начин как да разреши проблема си!
Хората днес не вярват в безплатното, защото за тях то все едно няма стойност и не си струва.
Защото всичко, което могат да съизмерят днес, е само чрез парите, но това е само начинът, а не Знанието!
Поемането на отговорност към самия себе си и учителя се прави като собствено волеизявление чрез даването на членския внос/таксата за клуба. Това е и вододелът, в който човек сам взима решение. Актът на това да се разделиш с нещо скъпо за теб и да го споделиш с друг в името на това, което искаш да научиш, те кара да се обвържеш с намерението ти да учиш и да го изразиш официално пред останалите.
Често, когато някой майстор в традиционна школа реши, че не си достоен или се разминете, те праща в друга школа или намира начин да те отпрати чрез дипломатична причина, обикновено резонна. Така изпитва и упоритостта, и постоянството, и решителността за учене – изобщо намеренията на ученика. Така ученикът винаги има шанс чрез упорство и постоянство да спечели благоразположението на учителя, но волята винаги е от страна на ученика. Никой вместо него не може да прояви желание за учене. С пари знание не се купува, това е малка отплата за възможността да се компенсира загубеното време, усилия и вложената енерги в процеса на обучение.
Непреходните ценности, като морал, етика, традиции и знанието нямат физически измерения за стойността си, но са най-скъпото нещо на света! Това превръща индивида в човек, а него самия - в изкусен! За това и се наричат бойни „изкуства“, което идва от „изкусно“, не - от „изкуствено“!
Не на последно място връзката между учител и ученик в традиционните школи е сърцето, а при комерсиалните са парите. Когато видите, че единственото, което ви свързва с учителя и школата Ви са парите и касичката, ще го почувствате веднага и ще разберете непреходните стойности, които ви липсват.
Парите са разменно средство в материалния и физически свят, но те не са точката, около която се върти обучението, а само неизбежен за днешното време компонент на редицата други в целия процес. Ако учителят изисква и очаква само плащане без ангажимента за морален кодекс и етика на отношенията и следи развитието на ученика си само във физически план, то има нещо дълбоко сгрешено. Това и е разликата със джим-овете и фитнес залите – там развитието ти се свежда до физическо и никой няма грижата за духовното в теб.
Древният начин за развитие в школите по бойни изкуства е най-близък до това, което наричаме „бутиков“, а ширпотребата винаги е била масовка, която не отчита индивидуалните особености на индивида. Така се пречупва човекът по системата, а няма учител, който да адаптира системата за конкретната личност. Съобразяването на програмата с индивида е арт процес на моделиране съобразно личността и физическите възможности, което изисква първо - познаване на материята, второ - свободно боравене с нея и трето - доверие и задълбочен контакт при общуването ученик–учител. Никоя стандартна програма не може да отчете индивидуалните особености, които могат да бъдат уловени от умелия учител. Не учението е важно, а учителят – това се отнася за всяка сфера!
Парите могат да ти дадат възможност да достигнеш до това, което е умението или техниката, но без всичко останало то ще си остане на ниво занаятчийство и никога няма да мине в зоната на изкуството. Това е и разликата между уличния бияч и майстора по бойни изкуства - и двамата са умели в боя, но докато при единия е просто як бой и само това, то при другия е ювелирно и изкусно майсторство, което ще те научи да живееш по-добре и в този смисъл е не просто набор от техники, а начин на живот!
*Куун или квун е произношението от кантонското произношение на китайския йероглиф: новопис 馆 и старопис 館 и означава училищна стая в старото си значение или днес е сграда, магазин и др.
Кунфу куун 功夫館 означава кунфу училище.
**Доджо 道場 е япоски термин за зала по бойни изкуства и на китайски звучи , като Даочан означава „място за пътя” – или в художествен превод „мястото където можеш да откриеш пътя”.
Божидар Станчев
2016г.