кунг фу уин чун,джийт кун до, тай дзи чуан,шаолин чуан.кунфу винг чун,шаолин цюан,тай чи чуан,тренировки по бойни изкуства,капоейра,ушу,школа за източни бойни изкуства

English languageБългарски език
Практика и мистика
« Назад

От практическото към мистичното в китайските бойни изкуства

 

Превод от руски на малка част от книгата на  А.А.Маслов

„Танцувайщият феникс. Тайните на вътрешните школи на ушу.”

 

В съответствие с китайската традиция, всяко действие се предшества от своето духовно битие /или както биха казали китайците – „образ”/, а сама по себе си духовната практика е изключително конкретна и целесъобразна. Не е очудващо, че осъзнаването на нещо вътрешно „предшестващо” реалния живот, се дава като вътрешно-утробен живот, доколкото намерението се превръща във висшата ценност и истинския смисъл на всяко действие. Достигането на такава вътрешна дълбочина във всяко действие е станало основа на множество стилове в бойните изкуства, които китайската традиция нарича „вътрешни”. Вече говорихме за условността на едно такова наименование, доколкото понятието „вътрешно” е равнозначно на на понятието „истинско”. Затова последователите на който и да е стил често предпочитат да наричат своето изкуство „вътрешно”.

С раждането на „вътрешните” стилове започва един особен етап в историята на китайските бойно /военно/ изкуство: то придобива завършеност, изпълвайки се мистично съдържание и става способно да предаде духовния опит, който присъства в будизма и даоизма. „Пътя на бойните изкуства не с еотличава от пътя на Небето. Това е път на просветления дух.”  Писал в края на ХІХ в. Великият майстор и теоретик на китайските бойни изкуства Сун Лутан. При срещането на практическото и мистичното, на вечното и изплъзващото се се заражда плеяда от стилове, които китайската традиция нарича „вътрешно семейство” /нейдзя/. Най-известните от тази група са три: „Юмрук на Великия предел” /Тайдзицюан/, ”Юмрук на единството между форма и воля” /Синицюан/, „Длан на осемте триграми” /Багуаджан/. Покрай тях могат да се назоват още някои прости и ефективни стилове произлезли от школите за реален бой: „Юмрук на шестте съответствия и осемте способа” /Люхъ бафацюан/, „Юмрук на душата и волята на дълбоката сила на фамилия У” /Удзя танли синицюан/, „Юмрук на образа и формата ва вътрешното семейство” /Нейдзя сянсинцюан/ и други. Тяхното вътрешно съдържание се доближава толкова много до езотеричната практика на будисти и даоисти, че спокойно може да се говори за качествено изменение на почти цялата система на бойните /военните/ изкуства в края на ХVІІ в.

Както вече отбелязахме, понятието „вътрешни стилове” е преди всичко психологически отенък и затова едва ли не всяка школа би могла да се причисли към тях.

В същото време в китайската култура съществуват твърди основания за отнасянето към категорита на „вътрешни” преди всичко и именно на тези посочети по-горе стилове. На тях са посветени множество учебни пособия и научни изследвания. Въпреки всичко дори и историята на раждането на такива популярни школи като тайдзицюан и багуаджан, остава неизяснено докрай. Постоянно се появяват нови публикации и устни версии, откриват се апокрифи и предания, немалко от съвременните майстори се опитват да „подправят” историята, особено на тайдзицюан „в своя полза”. Всичко това показва, че изучаването на историята на тези стилове далече не е завършило.

 

Дълголетие и безсмъртие

 

Да зададем въпрос – защо трябва да се занимаваме с „вътрешните” стилове в бойните изкуства? За един носител на китайската култура този въпрос не би трябвало да изисква отговор, поради това, че проблемът за приобщаването към собствената традиция по принцип е еднакъв с проблемът за смисъла на човешкото съществуване на земята. Въпреки това китайците с не по-малък ентусиазъм разсъждават, за какво служат „вътрешните” стилове. Към тях с радост сега се причисляват и европейците.

Всички разногласия по повод на тайдзицюан могат да се сведат до три постулата. Първият е: „вътрешните” стилове позволяват достигането на дълголетие и даже безсмъртие. Това утвърждаване е непосредствено свързано с древните даоистки теории, доколкото в епохата на възникване на нейдзя те се разпространявали не толкова в средите на тези, които активно се занимавали с тайдзицюан, а по-скоро в средите на екзалтираните любители /такива е имало и в Китай/. Едва ли някой в ХVІІІ – ХІХ в. е продължавал сериозно да вярва във физическото безсмъртие, което може да се достигне посредством гимнастика и медитативни упражнения. Друго нещо е разбирането на безсмъртието като предаване на собственото духовно „тяло на личноста”, чрез родовото тяло на школата като „вечно възвъщащо се”. Безсмъртието на майстора-първоучител се реализира в последващите поколения учители и ученици и по този начин школата се намира в безкрайно, постоянно единение с тялото на майстора.

С дълголетието, придобивано чрез заниманията с „вътрешните” стилове въпросът също не е твърде прост. Ако отхвърлим митологията, то реалните майстори на бойните изкуства са живели до 70-80 г., рядко до 90. Възраст която е солидна безспорно, но не и изключителна. Основателят на стила Ян на тайдзицюан Ян Лучан е живял 73 години, а неговият син Ян Банхоу – 56 г., другият му син Ян Дзянхоу – 76 г. Създателят на стила У на тайдзицюан У Дзиенцюан е живял 72 г. Знаменитият майстор Сун Лутан е умрял на 61 г., а създателят на багуаджан, могъщият Дун Хайцюан доживял до 69 г. Блестящия мойстор на синицюн Шан Юнян е живял 74 г., знаменитият майстор на багуаджан и синицюан Хуан Бонян – също 74 г. Този списък може да бъде продължен, но както се вижда фантастично дълголетие в средите на майсторите в бойнит изкуства няма да намерим.

Вторият постулат за смисъла на занятията е свързан с първия, макар че звучи доста по-реалистично: „Тайдзицюан се практикува за укрепване на здравето”. Всъщност точно така е формулирал целта на тази практика основателят на стил Ян на тайдзицюан Ян Лучан. Действително съвременните изслудвания показват, че заниманията с тайдзицюан, синицюан и багуаджан способстват за преодоляването на на доста тежки заболявания като туберколоза, диабет, хипертония, а също на заболявания на опорно двигателния апарат, костно-мускулната и кръвоносната система. Появяват се също и съобщения, че тайдзицяан и цигун намаляват разрастването на злокачествени образувания. Но нима всички занимаващи се са тежко болни? Освен това тайдзицюан е силен като подпомагащо средство, но истинското лечение е оставено на обичайната медицинска практика.

Третото утвърждаване: „Тайдзицюан, това е ефективен способ на водене на бой”. Но например съвременния тайдзицюан, основан върху стила Ян, съвсем малко прилича на система за водене на бой и не е твърде пригоден за двубой.

Така че, какво има в себе си тайдзицюан?  Преди всичко, той обединява методите за водене на бой с духовна практика, с особено изживяване. Формите на бойното изкуство са станали символи на синхронизацията на човека с космоса, човек се отдава на музиката на вселената. В процеса на заниманията се появява своеобразно усещане за пулсация: цветовете в света стават ту по-ярки, ту отново замътнени, светът пред очите ни ту се свива, ту се разширява. На това съответсва и общата геометрия на движението: крачка напред – крачка назад, обръщане наляво - обръщане надясно, „натрупване” на ци – освобождаване. За такова забелязване на ритъма на вселената вътре в себе си, за пулсацията, съответстваща на ритъма на самия космос, се говори в каноните на тайдзицюан: „Веднъж е отворено – веднъж е затворено, това е върховното изразяване на юмручното изкуство”. В този ритъм през цялото време звучи мотивът на Дао. Именно Дао в равна степен съхранява постоянството преодолявайки изменението във всички неща и непрекъснато се променя трансформирайки само себе си. Именно Дао в един и същи момент е пусто, като че няма в себе си нито едно определено нещо, и пълно, съдържайки семената на всички неща.

Формата на движението може да се счита за истинна, ако неин източник е вътрешното движение. Външното и вътрешното не се отнасят едно към друга като същност и неговия символ, а като огледално отражение на едно на друго. Когато например ръката се вдига нагоре, вътрешната ци се спуска надолу. При движението на тялото и ръката напред ци едновременно с това отива назад. В тайдзицюан тази „разнопосочност” се обозначава с израза: „Вътре в памука има скрита игла”. Създава се особено вътрешно натягане или напрежение, различно от обичайното напрягане на мускулите. То се усеща като размотаването и намотаването, което извършва копринената буба оформяйки своя пашкул. Раждането на едното начало /ин или ян/ не просто води след себе си до раждане на другото, а означава тяхното моментно и едновременно появяване – „двойно раждане” /шуанчън/. В това се състои и смисъла на много сентенции от каноните на „вътрешните” стилове: „Ако се появи ляво, в този момент се появява и дясно”, „Тъкмо се е появило горе в същия този момент се е появило и долу”. Преходът на противоположностите, тяхното огледално „преобръщане” е възможно само в пределния момент на съществуване. Този момент се нарича „Великия предел” /тайдзи/ изразяването на Дао на границата на проявения и непроявения свят.

 

„Тяло пронизано от пустотата”

 

С течение на времето „вътрешното изкуство” /нейгун/ придобило естетическа чувственост, приличаща на тази в поезията и живописта. Идеалът на „пустото съзнание”, отхвърлянето на външната форма на нещата, заемал все по-голямо място във „вътрешните” стилове. Например, „Песен за истинския смисъл на тайдзицюан” цветно и поетично разказва за това, което е наистина ценно на този свят:

Няма нито форми, нито образи,

Цялото тяло е пронизано от пустотата.

Забрави за нещата и пребивавай в естествеността

Също като празен съд, окачен в Западните планини.

Ръмженето на тигъра и крясъците на маймуните

Чистия извор и незамътнената вода

Клокоченето на реката и рева на океана.

В своите природни свойства

Утвърждавай своята жизненост.

„Съдът, окачен в Западните планини”, вън от суетата на света, е символ на пределното не-наличие /да напомним, че пустотата на съда е метафора за Дао/. В тази „пустота” се появяват природните свойства на самия човек и той започва да реализира себе си в света, преминава по пътя „утвърждаване на жизнеността”. Формите в китайските бойни изкуства – приомите, движенията, позициите – са вече научени, преодоляни и забравени. Остава само някакво „подхранване” на собственото вътрешно начало, позволяващо да усещаш себе си разлят във всички ьгли на Вселената, което е утвърждаващото присъствие на всичко във всичко. „Ръмженето на тигрите и крясъците на маймуните, клокоченето на реките и рева на океаните” остават като непрекъснато ехо на мълчаливия образ на Дао в човека.

Във „вътрешните” стилове се появява разбиране за единението на всички форми чрез Дао. Видимите форми в бойните изкуства са само посредници на истинната, но невидима реалност на Дао. За това говори забележителният пасаж на Сун Лутан: „Дао – това е корена на ин и ян, основата на мириадите неща. Но това Дао е непроявено  и се възприема чрез Великата пустота. Когато Дао проявява себе си, то протича в хиляди явления. Но Дао е единствено – такова е то! В Небето го наричаме предопределение, а в човека наричаме това „природни качества”, във вещите го наричаме „принцип”, а в бойното изкуство го наричаме „вътрешно усилие”. Затова изкуството на „юмрука на вътрешното семейство” включва три школи – тайдзи, сини и багуа, които по своите форми, макар и различни, се връщат в пустотата на Дао и по такъв начин достигат до Единното”.

„Вътрешните” стилове се възприемат от майсторите като особен тип възпитание. И целта на това не е здравето, не е укрепването на тялото и даже не е придобиването на бойни умения и навици. Нравственият идеал на традицията е устремен към тези понятия, които винаги са се считали за раздел на философията. Да обърнем внимание, с какъв израз започва своите знаменити „Разсъждения върху тайдзицюан” Уан Дзюндзюе: „Великият предел е породен от Безпределното и се явява майка на ин и ян. Започвайки да се движи той се разделя, връщайки се в покой отново се съединява.” Практически всички останали трудове по тайдзицюан се явяват като коментари на този кратък но изключително съдържанелен текст. Пред нас е израз взаимстван от известния неоконфуцианец Джоу Дуни, от неговия трактат „Обяснение на схемата на Великия предел”. На свой ред самата „Схема на Великия предел” е заимствата от „Схема на Безпределното” /У дзи ту/ на даоса Чън Туан /Х в./, като за негов източник са послужили още по-стари алхимични трудове. По такъв начин,философските построения на тайдзицюан, макар и да са базирани на неоконфуцианската теория ХІ-ХІІ в. за свой източник са имали по-древни алхимически и метафизически  метаморфози – събирането и разделянето на противоположностите.

Такова „истинно движение” се ражда от самосебе си.  Човек не го измисля, не си го спомня, не използва усилие за да го възпроизведе. Трябва единствено да позволи свободно да се излива вътрешното движение доверявайки се на своя духовен ритъм. В това се състои и смисълът на известното изискване: „да се отпуснеш и да оставиш  съзнанието си на освободения покой”.

„Пълнотата на формата” е момента на съвпадане на външното движение и неговото вътрешно, заложено от природата, начало. Това се нарича „одухотворяване на формата” /шънсин/. По този начин вътрешния ритъм се въплъщава във външното действие. Не случайно един от знаменитите „вътрешни” стилове се нарича „Юмрук на съответствието между формата и волевия импулс” /синицюан/. Имената на другите два стила – „Длан на Осемте триграми” и „Юмрук на Великия предел” – също съдържат намек, че движенията в тези школи съдържат някакво свръхдействие, което човек изразява в конкретните форми на бойното изкуство. Вътрешният ритъм в човека не е равномерен, той е по-скоро „симфоничен”, напомня музика, която различава хиляди различни обертонове, нюанси, които променят своя темп, настроение и звучене. Такова е и символичното движение във „вътрешните” стилове – неговият ритъм е неравномерен, в него отсъства монотонността.

Тази аритмичност позволява на китайците да сравняват движението във „вътрешните” стилове с помръдването на пламъка на свещ, с колебанията на листата на дървото, с развятото от вятъра знаме, което определя смисъла на вътрешното движение като трептенето на самия живот. Но заедно с това в основата на всички изменения съществува удивителна устойчивост – „Великото постоянство”. То се състои в това, че вътрешната нишка, вътрешното течение не трябва да се прекъсва нито за миг, както и в това че съзнанието ни нито за секунда не трябва да изгубва формата, защото именно „волевият импулс стимулира циркулацията на ци”.

 

Пътят на вътрешното усилие

 

Мистичното преживяване на себе си като Вселена предполага човек да сведе времето до точката на „вечно продължаващо настояще”. Колкото и бързо да се движи опонента, последователят на „вътрешния” стил ще бъде там преди него. Той просто ще знае за всичко, по-рано от самия нападател, изпреварвайки всяко негово действие или усилие. Тайдзицюан учи: „Противникът не се движи – аз също не се движа. Но дори  противникът да направи и най-малкото движение – аз ще се придвижа по-рано от него. Усилието изглежда отпуснато, но не е отпуснато. Стремя се към отваряне, но не се разкривам. Усилието може да се прекъсне, но волевият импулс не се прекъсва”.

Понятието „усилие” /дзин/ тук не е свързано с мускулната сила. Характерни видове на  такова усилие за „вътрешните” стилове са „усилие на слушането” /тиндзин/ и „усилие на разбирането” /дундзин/. Те представляват особено чувстване на противника като самия себе си, когато боецът гледа съперника все едно вижда вътре в самия него. Именно в резултат на тези „усилия” чувстването изхода от двубоя се решава дори не в самото начало, а даже преди срещата на двамата съперници.

„Усилието на слушането” – „това е особено усещане на кожата, което позволява да се разбират силните и слабите места на противника, неговите положителни и отрицателни качества, направлението на неговото движение”. Овладяването на какъвто и да е вид „усилие” изисква преди всичко определен волеви импулс, такава работа на съзнанието, която се оснавава преди всичко на отказ от каквата и да е целенасоченост, от какъвто и да е помисъл. Например, за постигане на „усилието на слушане” трябва „преди всичко да освободиш от тялото всяка груба сила, да отпуснеш краката и кръста, да успокоиш сърцето и мислите, за да могът вдишаната ци и сгъстения дух да достигнат състоянието на слушане”.

Много съвременни майстори на тайдзицюан и синицюан считат за най-важно „усилието на подвижната пустота” /линкундзин/, или „подвижното усилие” /линдзин/. Понтието лин, обикновено се превежда като „подвижен” в традиционната даоистка лексика е свързано с движението на духовете, като придава усещането за някакво „одухотвореност” на движението. Занимаващията се сякаш изтегля бекрайна нишка от долния дантиен и „изхвърля” енергия от краищата на пръстите обикновено извършвайки вълнообразно потрепване с цялото тяло. В резултат противникът може да почувства мощен тласък без каквото и да е видимо въздействие.

„Усилието на слушането” позволява посредством леки докосвания на противника да „чуеш” дори движението на неговите мисли и по най-малките пулсяции на тялото да разбереш неговите замисли. Още по-фино е „усилието на разбирането”, което се състои в това да уловиш замислите на противника даже и без да се докосваш до него.

„Усилието на разбирането” дълго време е оставало една от тайна на „вътрешните” стилове. Вероятно един от първите, които открито започнали да говорят за това е великият теоретик на тайдзицяан Уан Дзунюе в „Разсъждения за тайдзицюан”: „Този, който се стреми да познае ин и ян, се прилепва /към противника/  и го следва /противника/ прилепен за него. Ян е неотделимо от ин, ин е неотделимо от ян, и по такъв начин те си взаимодействат. Това е и усилието на разбирането.”

Така във „вътрешните” стилове се формира понятието за „прилепване” или „залепване”  /те/, „следване” /дзуо, шън/. Уан Дзюнюе учел: „Хората са твърди, а аз съм податлив – това наричам следване. Аз следвам, а противникът отстъпва – това се нарича прилепване” Боецът се учи да отговаря и на най-малките движения на противника, като го усеща: Той се движи бързо, аз също се движа бързо, той се движи бавно – и воите движения се забавят”. При това трябва да се избягват трите недостатъка: грубата сила, препълването на гърдите с ци /интензивното повърхностно дишане със задържане/ и прекъснатит, несвързани помежду си движения. Човек трябва да влезе в резонанс с вселенските ритми и благодарение на това да „чува” своя противник.

Практически всички видове „вътрешно усилие” са резултат на това космическо усещане. Например, „усилието на запитването” /уъндзин/ е умениет да разбираш замислите на противника като му поставяш някакви капани, „въпроси”. Общо съществуват няколок десетки вида „вътрешно усилие”. Сред тях са „усилието на статичността”, „усилието на триене”, „променливото усилие”, „сондиращото усилие”, „усилието на заредения арбалет”, „усилието на съпоставянето” и др. Изучаването на „вътрешните” стилове се основава преди всичко на така наречения „път на усилието” /дзиндао/, т.е. овладяването на някакви своегорода вътрешни действия.

Стиловете на „вътрешното семейство” се считат за „меки”. По външни показатели никога няма да наречеш „мек стил” синицюан, например. Той се базира на резки движения и взривни атаки. Но във „вътрешните” стилове „мекотата” не е означава отпуснатост, а „твърдостта” не означава напрегнатост. „Мекотата” и „твърдостта” зависят от особеното разпределяне на усилието. В частност, в синицюан се разглеждат три основни вида усилие: „светло” /миндзин/, „тъмно” /андзин/ и „променливо” /хуандзин/. „Светлото усилие” е свързано с понятието „твърдост” и се проявява с непосредственото използване на физическа сила. Начинаещите използват именно „светлото усилие”, постигано чрез стягане на както на отделни групи мускули, така и чрез използване на правилната форма на движението, позволяваща в удара да се включат всички части на тялото. „Тъмното” и „променливото” усилие са свързани с умението а се използва ци и „пустотата” на Безпределното. Те придават мекота на приома и позволяват да се съчетаят мекота и твърдост в едно и също движение.

Смята се, че юмрукът или дланта – са масто на концентриране на твърдата сила, които са подчиняват на мястото на концентриране на меката „тъмна сило” – лакътя. Например, ако лакътя е повдигнат малко по-високо, ударът ще се насочи отгоре надолу, ако лакътя е по-встрони – ударът ще тръгне по дъга. По такъв начин „за кормиро” служи кръста, който дава направление на „изхвърляне на усилието” в удара.

Във „вътрешните” стилове изходът от двубоя е предрешен още преди неговото начало, той се предчувства, и неговият резултат е ясен още преди да се е извършило действието. Но за да се постигне този резултата и необходимо да се премине през целия път на боя. Боецът не мисли върху това, как да проведе боя, каква тактика да приложи, а само следва нижката на двубоя, както мъдрецът неотклонно следва Дао. Безпогрешността се осланя на интуицията, „слушането” и „следването”.

Двубоят при „вътрешните” стилове – само се корени в приложните системи на бойните изкуства. „Вътрешните” стилове отиват по-далече, въплъщавайки за своите последователи мистичния път на Небето.

 

Превод от руски на малка част от книгата на  А.А.Маслов

„Танцувайщият феникс. Тайните на вътрешните школи на ушу.”

кунг фу уин чун,джийт кун до, тай дзи чуан,шаолин чуан.кунфу винг чун,шаолин цюан,тай чи чуан,тренировки по бойни изкуства,капоейра,ушу,школа за източни бойни изкуства

^