кунг фу уин чун,джийт кун до, тай дзи чуан,шаолин чуан.кунфу винг чун,шаолин цюан,тай чи чуан,тренировки по бойни изкуства,капоейра,ушу,школа за източни бойни изкуства

English languageБългарски език
Увод на Тема: Хуа-тоу, мондо и коан като гранично-езикови феномени
« Назад

СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ “СВЕТИ КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ”

ФИЛОСОФСКИ ФАКУЛТЕТ, СПЕЦИАЛНОСТ ФИЛОСОФИЯ

 

 Дипломна работа

  

Тема: Хуа-тоу, мондо и коан като гранично-езикови феномени

Автор: Иван Пламенов Петков, IV курс, № 02133

Дипломен ръководител: Проф. Сергей Герджиков

 

  

София

14.05.2009

Увод

            Говоренето за езика и още повече за езика в традициите на даоизма и дзен-будизма неминуемо се натъква на една особена трудност. Тази трудност се състои в предмета на самото говорене. Свикнали сме да мислим, че щом имаме предмет, бил той физически обект в света или някаква идея, ние можем да ги обговорим и така да постигнем яснота и понятност, която да споделим с другите. Така, споделяйки своите идеи, или изследвайки и описвайки предмети, ние допринасяме за нарастването на общото познание на човечеството. Какво обаче се случва, когато се опитаме да предадем някому с думи определен тип опит, преживяване? Как описваме какво е усещането при плуване или усещането за топлина? Трудно бихме могли да обясним на някого нещо, което самият той не е изпитвал. Единствената причина хората около нас да разбират, когато говорим за определен тип опитности, е, че те самите са преминали през тях и разполагат с някаква представа за това, какво те са. Човек, на когото вече се е случвало да се изгори и знае какво означава това, лесно ще разбере, когато бъде предупреден да се пази от горещия котлон, за да не се опари.

С други думи, да се предаде посредством думи опитност в разговор, в който само разказващият участник има въпросната опитност, се оказва изключително трудно. Може да се каже, че това с двойна сила важи за типа преживяване, което се описва от гореспоменатите традиции.

            От друга страна е важно да си даваме сметка и за едно по-дълбоко ниво на начина, по който описваме света посредством нашия език – тоест за самата структура на езика. По необходимост ние редуцираме своите опитности за неща и явления до символи, с които да посочваме нещата, за които говорим. Думата „опарване” не е равносилна на самото опарване, тя е просто символ, набор от букви, които означават този тип преживяване и свързания с него психичен и физиологичен дискомфорт под формата на болка, разрушаване на тъканта на засегнатото място и т.н. Тоест нашият език, начинът ни на говорене е класификативен. Вместо да имаме имена за всеки отделен обект, ние – забелязвайки общото между обектите приемаме символ, който да означава всичките обекти от този клас. Тези символи от своя страна са въпрос на конвенция в дадената култура и общество.

Две са нещата, които трябва да отбележим в този момент. Първото е, че в самата структура на езика е заложено схващането, че винаги има някой, който преживява и нещо, което е преживявано. Т.е. в основата на езика, винаги стои един Аз, който е в отношение със заобикалящия го свят. Или: езикът е дуалистичен и самото говорене дели преживяващия от преживяваното и ги противопоставя. Така, когато плуваме, казваме „аз плувам“, а не „има плуване”. Дуалистичността обаче не се изчерпва само с разделянето на субект и обект, но се корени и във всяко определение, което правим. Например, за да има „тук”, трябва да има „там”, за да има „добро”, трябва да има „лошо”, в отношение с което да можем да схванем доброто. Следователно всяко казване за нещо води непосредствено със себе си казването за това, какво нещото не е.

Другият проблем (защото, както ще видим, това се оказва проблематично) е, че приемайки езика като форма на кодирано и по този начин улеснено общуване за нещата, в нашето съзнание се оформя една абстракция за света извън нас. Тоест, случва се така, че абстракцията за света противостои на самия свят, такъв, какъвто е… действителен, реален. При такова „абстрахиране” остава ли светът, на който се натъкваме, все така действителен, реален и жив? Съществува ли опасност да сгрешим при употребата на дуалистично оформен език, който е базиран на абстракции и знаци? И не на последно място – в състояние ли сме адекватно да обясним света, да обхванем неговата цялост посредством езика и думите? Можем ли, изказвайки нещо, да го предадем в неговата пълнота, така, както го преживяваме? Равносилно ли е живеенето (преживяването) на говоренето за живеенето и преживяването?

Именно тук Дзен би се намесил и би отговорил, че не, не можем нито да предадем адекватно какво преживяваме, нито сме в състояние да го обхванем посредством езика и да го задържим, нито има разлика между преживяващ и преживяване. Разбира се, Дзен никога не отговаря по такъв начин. Поради особената трудност да се предаде и обясни начинът, по който Дзен отговаря, авторът ще се придържа към един аналитичен подход и, доколкото е възможно с ограничените възможности на един такъв подход, ще направи опит да обясни това, което според будизма и даоизма е необяснимо.

Източните духовни традиции съдържат една съществена разлика по отношение на западните. Те са по-скоро съзерцателни в сравнение със западната философия, която е по-скоро умозрителна. В този смисъл на Изток няма философия – такава, каквато ние я познаваме и както тя се развива от времената на елините в нашата култура. Това се дължи на следните няколко положения. Първо, източното мислене в основата си не е чисто рационално. Религиозно, философско и научно мислене не си противостоят, а са пряко свързани и дори неотделими. Което не означава, че в Индия физиката е пряко свързана с индуизма, а че – що се отнася до самия индуизъм, будизъм или пък даоизъм – начинът, по който живеем живота си, възгледите ни за света и познанието ни за него са пряко свързани.  Ето защо съществува въпросната трудност да се говори за философия там, където тя не съществува в познатия за нас формат. Чисто рационалното отношение към света, неговото проблематизиране в рамките на разума и търсенето на решение пак в тези рамки е непознато за Изтока. В определен смисъл там не съществува разлика между живеенето и мисленето за живота. Това, което се мисли, то се преживява и изпитва, а не бива превръщано в концепция и схема, която може да бъде обхваната единствено с мисълта. Друга важна предпоставка и причина за това фундаменталното различие между подходите на Изтока и Запада, е че източното мислене дори не смята за нужно да прави опити да обяснява света рационално. Това, което светът Е, не може да бъде описано, не може да бъде споделено. В основата си той е божествен и тази божественост не е в състояние да бъде обхваната от езика или ума. Тя може да бъде преживяна, но за целта трябва да изоставим собствените си схващания (т.е. езика и ума) за нея. Така, търсенето и говоренето за „първите причини и основания”, по думите на Аристотел, не минава през интелектуалното и концептуалното, а в диаметрално противоположна посока – то се отдалечава колкото се може повече от един такъв подход към света, или – по-точно казано –  към тайната на света, към истината за него.

Настоящата дипломна работа има именно тази цел – да покаже какви са алтернативите на говоренето за света и живеенето, така както са представени в източните традиции и най-вече в дзен-будизма под формата на коани. Това изисква от своя страна, да бъде обърнато внимание макар и накратко, на най-основните постановки в будистката и даоистката доктрина и да бъде посочена връзката на тези постановки с нашия личен житейски опит и начините, по които формулираме и изказваме съждения за него.

 

кунг фу уин чун,джийт кун до, тай дзи чуан,шаолин чуан.кунфу винг чун,шаолин цюан,тай чи чуан,тренировки по бойни изкуства,капоейра,ушу,школа за източни бойни изкуства

^