На 28.01.2018 г. в залата на Институт INBI сме поканили основоположникa на Капоейра изкуството в България, да ни включи в магията и преживяването на ритъма на движението в тялото ни.

Валери,

ти си създател на първата Капоейра група в югоизточна Европа. Занимавал си се с Джит кун до, Тайдзи цюан, Уин чун куен, Шаолин цюан, Син и цюан и други бойни изкуства…. каква сила те привлече и задържа в изкуството на Капоейра?

Капоейра се развива в един доста по-различен от източния свят. В процеса на нейното развитие обществото е различно настроено към нея, в сравнение с отношението към практиката на бойни изкуства на изток. Тя израства в различен социален контекст и в коренно различна културна среда. Бях воден от желанието да разбера дълбочината на нейното познание и самия метод на пресъздаване и предаване на поколенията.

Съчетават ли се Капоейра  и адвокатското ти изкуство?

Според някои, дори си пречат. Капоейра е екзотична, което често е неприемливо в стремящата се към подреденост организация на съвременното общество и не отговаря на социалното разделение на съсловия, поставящи изисквания за етикет и формалности. Аз просто възприемам Капоейра като част от мен, която другите просто са забравили или се опитват неумело да прикрият. Така че, моето разбиране е, че ми помага във всичко, включително в упражняване на професията ми.

Наричат те „местре Ахимиста“. Каква вътрешна трансформация направи Капоейра в живота ти? Кое беше за теб оловото, което това изкуство  превърна ( или превръща) в злато?

В Капоейра често вътрешното усещане на другите за теб се превръща в „име”, с което някой приятел /или учител/ започва да те нарича. Опитът ми в други нива на познанието сигурно ме прави леко загадъчен за повечето от приятелите ми в Капоейра. Затова е прозвището ми. Може би защото правя понякога странни за тях връзки с други култури, традиции и изкуства… и мога да обясня общи принципи и с едното и с другото. А „местре” е титла, която за мен не е изпълнена с формалност, а по скоро с уважението на учениците ми към мен като към учител.

На какво ни учи африканската култура? Как този социален формат се приема от българите? Естествено ли им е да общуват, да празнуват чрез практиките?

Не мога да твърдя, че африканската култура е единна. Прекалено широко обхватна е, за да е такава. По скоро, всички културни традиции имат единност в това, че са плод на съществуването ни. Ако въпросът има лек намек за усещането за ритъм, то смятам, че той е заложен в самото съществуване и не е приоритет на една или друга култура. Произходът на човек от една или друга култура не го прави по-податлив на нейните особености. Той просто вероятно е бил по-дълго време в досег с нея. Ако едни неща е трябвало да научиш по-рано заради културното и социалното си обкръжение, то други ще се наложи да научиш по-късно. Но така или иначе ние се опитваме да бъдем цялостни същества и ако искаме да се развиваме, ще ни се наложи да го правим и в тази посока. Моля да ме извините ако не отговарям на въпроса, но нямам усещането, че българите са по-особени или много по-различни от другите човешки същества.

Как се е отразила съвременната западна култура на изкуството на Капоейра? Запазила ли се е като изкуство за изграждане на боеца, за духовно усъвършенстване и разкриване на потенциала на практикуващия?

Съвременната култура си е на своето нормално място и Капоейра й отговаря по начина, по-който го е правила във всеки етап от развитието си. Както всеки метод или средство, инструмент, Капоейра може да бъде използвана и прилагана с различни цели според търсенията на личността или очакванията на обществото. Тя има своите дълбоки корени и както е нормално, те не винаги се виждат на повърхността, а и не е нужно. Капоейра е жив израз на древно познание, което се пренася по един често не много логичен и паралелно протичащ на много нива начин. Това познание присъства в нея дори без практикуващите или дори учителите да го съзнават. Това не означава, че не работи, а просто, че те не си дават сметка за този аспект от тяхната практика.

Как ритуалните елементи, играта учат на нещата, които се случват в живота – предават опит?

Играта е съставена от до болка познати основни елементи, които имат невероятно много, може би безкрайно разнообразие от вариации и съчетания. Играта те сблъсква с твоя личен свят на предразсъдъци, мнения и ограничения. Същевременно тя е динамично развиваща се и социална, обективна. Заблудата и несигурността са съществена част от средата, която играта създава. Едновременно с това, единствено адекватността на постоянно протичащите изменения в нея е неизменното условия за доброто представяне в нея. Ритуалът е формален за обществото и индивида на всички нива, той е условие за тяхното подреждане. Иначе би било трудно изобщо да ги възпримаме. Но правилата винаги са пълни с изключения, а свободата се носи от възможностите тези изключения да се превърнат в приемливи компромиси или не.

Имат ли символика инструментите?

Инструментите са символи на енергийните проявления и влияния в природата и обществото, също като африканските ориши. Самото създаване на музика или ритъм е по същество сакрално изживяване. Но инструментите са само средство, което може да бъде използвано или не за създаването или по-скоро за възпроизвеждане на музика и ритъм. Така е и с човешкото тяло и с играта. Те са само средства за изразяване на енергията.

Как Капоейра ни освобождава от вътрешното ни робство?

Някои казват, че свободата се печели, други – че се придобива или че се носи и дарява от друг. Често метафорично за Капоейра се говори като за жена, или като за любовта изобщо. Тя може да те освободи, но може и да те направи роб. Някои намират удовлетворение в робството и го желаят, то им носи сигурност и спокойствие, в много случаи подкрепата на другите. То е установено статукво. Не е задължително нещо, което оценяваме негативно. В която и да е йерархия ние търпим ограничения. Ако го съзнаваме и усещаме като заробващо обаче, това ограничение е добре да бъде изоставено. И тук съзнателно не употребявам думата «преодоляно», защото смятам, че оставянето е по-добрия и по-щадящ подход.  В този смисъл Капоейра е жизнеутвърждаваща. Тя е винаги обърната към свободата, красотата, неподправената изразителност, тя носи спомена необременена от него и е отворена за всичко ново и вдъхновяващо.