кунг фу уин чун,джийт кун до, тай дзи чуан,шаолин чуан.кунфу винг чун,шаолин цюан,тай чи чуан,тренировки по бойни изкуства,капоейра,ушу,школа за източни бойни изкуства

English languageБългарски език
Практическата въпроси за Уин чун - интервю
« Назад 

Как се обяснява подпирането? При самото съприкосновение с противника, когато той удря, а ти го посрещаш, това т.нар. „подпиране” не е ли сбутване с неговата сила, не е ли едно стълкновение малко или много?

  • Нито е малко, нито е много и не е стълкновение – изобщо няма съприкосновение с неговата силна част. Там, където му се намира силната част, е тази с която удря и ние с нея не се срещаме. Изобщо.

 

А къде го подпираме тогава?

  • Подпираме го в момента преди или в момента след силната му част, сиреч – удрящата. И то не е подпиране, а по-скоро прилича на същото както е стоенето на земята, както ние сме закрепени върху земята. По същия начин се закрепяме към него, подпираме го него. Прилича на облягане, все едно си пренасяме центъра на тежестта, гравитационния център към него и не ни притегля земята, а ни притегля неговия център на тежестта. Подпираме му се на него, но не му се подпираме там, където той удря, така че не се получава противодействие на неговата сила с нашата сила.

 

Да де, но в случая със земята, на която се подпираш, тя не се движи, а  той нали се движи?

  • Защо, движи се, Земята се движи!...

Значи, ако човек следи юмрука – приемаме, че това е удрящата част, обикновено е много трудно да можеш го хванеш, защото това е най-бързата част. Ако му следиш, обаче, центъра на тежестта, тогава следиш и юмрука. Не му следиш ръката, не му следиш крайниците, не залепваш към крайниците само, а залепваш към неговия център и следиш неговия център.

 

Значи самото подпиране представлява да си изнесеш силата и тежестта там при него ли? Това ли е?

  • По принцип едно от условията да стане правилно отвеждане или правилен блок или правилен удар е да имаш сила накрая. Значи силата постоянно трябва да бъде там – отпред на боевата линия, иначи няма да имаш оръжие. Няма да имаш нещо, с което... С мека топка никой не може да рита футбол – трябва да бъде добре напомпана. Не повече, защото ще се спука, не по-малко, защото ще бъде мека. Трябва да имаш достатъчно сила, за да можеш да отбиваш и да атакуваш.

 

Добре, но тази твоя сила не се ли среща с неговата? Не, защото неговата сила приемаме, че сме я подпряли зад или пред неговата боева линия! Така ли, това ли е отговора?

  • Така, ако приемеш, че юмрука идва към тебе като юмрук, ти не го хващаш отпред на сами юмрука, а го хващаш някъде на предмишницата и то някъде на около 90º или под ъгъл, под прав ъгъл на плоскостта, с която той атакува. Тогава се получава, че ти не го пресрещаш, а го отклоняваш като търкаляне на две топки. Другото, което е, че защитите винаги са кръгови. Дори и когато изглеждат праволинейнии като блокове, в себе си съдържат ротация. Тая ротация помага да стане защитата мека и действа като демпфер, като мека гума – по същия начин както топката: понеже е кръгличка, отскача от земята или от стената и продължава да се търкаля.

 

Обясни за праволинейността и ъглостта, за ударите и за защитите!

  • За да има защита първо не трябва да бъдем в една плоскост, а в плоскости, които са взаимно под ъгъл. Айде да не са точно под 90º, но близки до правия ъгъл. Да има възможност, поле за действие, защото иначе се получават взаимно успоредни плоскости, които се пропускат, плъзгат се – т.е. получават плъзгане.

Защитата има функцията да изчака удара да изхаби пълната си мощ, вървейки заедно с него и след това да играе ролята на поддържаща част е непозволяваща да се премине в следващ удар, обезсилваща го. Защитата в никакъв случай не е мека – когато някой удари, ти поемаш удара и правейки му празно място го изчакваш удара му да се изхаби, да пропадне в празното пространство неговата сила и при връщането на ръката или на крака му – атакуващата част – ти да контра-атакуваш през ръката. Фактически самата му ръка, прибирайки се обратно (или самия му крак), да вкара твоята атака. Това е една от функциите на защитата. Понеже е мека, почти никой не я усеща като да е усъществена някакъв вид защита, а по-скоро го приема като това, че не е успял да удари. Опитвайки се вече втори път да удари, може да не успее да стигне до втори удар, защото вече си е вкарал Троянски кон в собствения двор – т.е. с прибирането - втората част на движението си (първата е разгъване, за да удариш, втората е прибиране) – той вкарва моя удар.

 

 

Или още по-лошо : се чукват!

  • Така, да! Нас ни интересува да има пресечна точка или докосване, за да се усъществи взаимодействие, значи трябва първо да има точка на контакт. Интересува ни тази точка на контакт да не бъде удрящата – значи удрящото оръжие, примерно юмрука, не го ловим. Или ритника, или коляното, а хващаме преди или след него.

 

Но нашата точка на контакт, която даваме, си има удар в нея, нали?

  • В нашата точка има удар или може да няма удар – ако е защита няма удар, ако е блок има удар. Това в случая не е толкова важно. Друга беше идеята – че трябва да имаш точка на контакт. За да имаш върху какво да взаимодействаш, със какво да си взаимодействаш, трябва да имаш съприкосновение, т.е. да задействаш законите на триенето, на механиката по някакъв начин, защото, ако няма такъв контакт, няма с какво да си взаимодействаш. Тогава липсва изобщо комуникация. Това е като двама души да си говорят единия в София, другия в Пазарджик и да не се чуват по никакъв начин и да си мислят, че имат разговор – не, нямат. Защото нямат възможност да се чуят. Значи, това е - трябва да имаш възможност обратна връзка да има. Тази точка на контакт не трябва да бъде ударът, защото човека, който атакува с удрящата част има преимущество, ако го пипнем в тази точка. Демек, той печели в момента, а ние сме загубили като време. Трябва да го хванем по възможност зад нея. Там, зад удара, обикновено се получава една зона, която не е слаба, ами е поддържаща зона на удара и през нея може да се контролира удара. Обикновено зад удара са навързани удар и всичките части са навързани зад него, така че, ако пропуснеш опасната част, сиреч удара, и хванеш тази линия на подредба, можеш да контролираш цялата му структура и по тоя начин да влияеш на центъра му на тежестта.

 

Т.е. пропускаш острието, а действаш върху самия прът на копието, така ли?

  • Ако го приемеш като копие, да, точно така! Пропускаш опасната част, с която не трябва да се срещаш и взаимодействаш с останалата. Точно там се проявява това подпиране. Подпирането е нужно, за да имаш контакт с него и да имаш възможност да му въздействаш, както и да имаш обратна информация за това нещо, което си направил. Значи на физическо ниво това се изразява като подпиране, като сядане, като все едно, че твоя собствен център на гравитация не те притегля надолу към земята, а те притегля към него. Все едно ти залепваш към него. Не се опитваш да бягаш, а точно обратното.

 

То голяма любов значи излиза, че е цялата работа!

  • Това е идеята на древните текстове, които говорят за любов, да обичаш противника си, да имаш единение с него, хармония, с тайната надежда, че няма да гледаш на противника си като на нещо отделно от себе си и поради тая причина няма да го държиш далече, а ще имаш желание да бъдеш близко, да бъдеш във взаимодействие с него.

 

  Каква е разликата между блок и защита тогава, при това взаимодействие?

  • Има един такъв принцип, в Тай дзи се нарича „дзи”, във Вин чун се нарича „ман сао”. Това е силата, който се стреми, подпирането напред по посока на противниковата централна линия или мистична ос, към центъра на тежестта на твоя опонент или партньор. Това подпиране към неговия център, облягане към него, се нарича „ман сао”. Когато на пътя между нашите две централни линии застане нещо, тогава се образуват блоковете или защитите. Отклонявайки го или наранявайки го, почиствайки пътя, за да може безпрепятствено да преминат ударите, въздействието към неговия център.

 

Какво е „Ман сао” в превод?

  • „Ман сао” е „любопитна ръка” буквално преведено, но по-скоро това е като принцип. „Търсеща ръка”, „любопитна ръка”, ръка, която си проправя път, търси нови врати, празни пространства и търси от къде да влязат ударите, как да се осъществят техниките или това е като автопилот – във Вин чун се нарича „автопилот” също. Значи това беше първото, което е важно за разликата между блокове и защити. Ако приемем, че защитата – кога се прави защита? – защитата се прави когати ти си си изчерпал удара, след удар значи се прави. Удряш и след твоя удар в паузата към следващия – то не е пауза – си превръщаш удара в защита, от абсолютното Ян към абсолютното Ин, което не означава, че е безволева, слаба, просто няма в себе си, не съдържа повече удар, защото той е изчерпан, минал е. И обикновено се прави като мека и пропускаща техника. Докато блокът е защита, която съдържа в себе си удар. Това е защита, която съдържа в себе си „ман сао” – любопитна ръка или това бутане напред. Блокът е като съставна част от удар и от защита. Значи в него съществува идеята за движение, което те предпазва, а пък същевременно има и характеристиката на удар. Демек, блокът е нещо, с което можеш и да нападаш и то много успешно. Става плътно, изглежда като рязане, прилича на удар и затова много често бъркат блоковете с ударите. Затова и често разликата между блок и удар е много тънка. Може би по-скоро може да се каже, че само вътрешната нагласа за това как използваш удара го превръща в блок и блока в удар. С блоковете можеш да атакуваш, когато решаваш да атакуваш се превръщат в удари, а със ударите, когато се пазиш, се превръщат в тип блокове.

 

Но ти каза, че защита е, когато вече си ударил и реално нямаш друга реакция, в смисъл само защитаваш. Блока какво е „пред-удар” или „след-удар” или „удар”?

  • „Със-удар”!  Едновременно защита и удар. Приеми, че едното е по-шокиращо, по-агресивно – блоковете са по-агресивни, по-нападателни, по-резки, по-плътни, по-мощни, а защитите са повече отвеждащи, търкалящи, имат характеристиките на водата – отстъпващо, пропускащо, но в никакъв случай не е слабо, просто има различно качество. Това е и разликата, примерно, между различните школи. Едните наблягат повече на блоковете и затова ги водят повече „твърди”, а останалите, примерно другата част, претендират за „по-меки” и практикуват повече защити, което ги поставя все едно на друг полюс.  Много често, когато хората се опитват да изпълняват блоковете, дори и защити, казвам, дори и защити, което предполага да бъде меко, води до желанието за срещане. Изобщо желанието е пречката, защото то провокира хората да се сблъскват един в друг нечувствително, става дума, пречейки си дори на това, което правят. При блока създаваш болка и прекъсваш, срязваш го, предизвикваш паника в човека, който е срещу тебе, докато при защитата правиш отместване, дърпане, изчезване – изчезва ти центъра от мястото, където неговия център се е устремил и не се срещате. Това е и за блъскането същото – значи, когато човек осъществява защита или блок, не трябва да се блъска, в смисъл да се получава неконтролируемо изпускане на разстоянието. Постоянно има едно разстояние, което може да бъде контролирано, да бъде отдалечавано или да бъде смалявано, но то да бъде съзнателно. Когато самия процес бъде изпуснат, това се нарича „сблъскване”. Или ти избягва противника – после не можеш да го догониш, или неконтролируемо влизате един към друг, при което се получава все едно два овена се блъскат.

 

Има ли идеална дистанция тогава?

  • Да, във всеки различен момент идеалната дистанция е различна!

 

Какви са дистанциите във Вин чун, има ли такива?

  • Според различни автори има много различни дистанции. Като почнем някои казват три, други казват пет, могат и повече, в зависимост от това на колко подраздела ги разделим. Най-основните са: дистанция на оръжията, която можем да разделим на две дистанции – дълго и късо оръжие, като под късо имам предвид саби и мечове, а дългите са алебарди, прътове....и прочие, това е петата да кажем. Четвъртата да я сложим дистанция „крака”, това се нарича далечна дистанция, близка дистанция е дистанцията за ръце. Къса дистанция, това вече е (минахме четвърта, трета), дистанция „лакти”, още по-близка се води дистанцията за ключове, или така наречената „чин на” – това е втора и някои слагат отделно дистанцията на земя, повалянето, въпреки че по принцип си на същата близост както когато правиш ключ и си горе, но някои нарочно го отделят като отделна дистанция, защото става като отделна дисциплина. Боя на земя по същите аналогични принципи се движи, но има някои такива особености, които го правят малко по-специфичен. Така че може да се раздели общо да кажем на пет или на четири дистанции.

 

Отново да се върнем на темата за подпирането, защото не стана много ясно!

  • Самото подпиране не е тип запъване като клин нанякъде, в някаква посока, а по-скоро прилича като на залепване на молекула към нещо. Или, ако вземем пластелин и хвърлим габърчета и след това изтъркаляме пластелина в габърчетата, тези които са се ориентирали правилно ще полепнат и ще покрият повърхността на пластелина. На нещо такова прилича подпирането – въпреки гравитационната сила, която действа и върху габърчетата и върху пластелина, се проявява една друга, която е взаимодействие между самите два обекта. Ще го обясня и по-ясно: това е стремежа на двата центъра, приближавайки се един към друг, да се допрат, да си взаимодействат – от такъв тип е подпирането. Подпирането не е като заклещване, не е избутване, не е като преодоляване, а е по-скоро облягане, полягване, присядване – нещо естествено и винаги е насочено по посока от център към център. От моя център на тежестта към неговия център на тежестта.

 

Не е „просто крайник върху крайник”?

  • Не е крайник върху крайник и не е крайник към крайник. Подпирането по принцип е общо взето и във всички посоки, не е само на едно място. То е състояние вътрешно като усещане на човека. Това е като да помъдрееш, да улегнеш. Много прилича на житейското улягане. Това е подпирането, да се подпреш – да не се чувстваш неуверен, притеснен и да се възползваш максимално добре от ситуациите, които ти предлага живота. Та подпирането е точно такова – като разширяване, в което вътрешно тялото не изпитва никакво усилие, а същевременно човека, който те докосва отстрани придобива усещането за това, че уплътняваш неговата форма и неговите действия. Същевременно го следваш, неизпускайки неотменно неговия център на тежестта, а в същото време залепването ти дава възможност това подпиране да продължава да съществува по-дълго време, в смисъл да не се прекъсва контакта.

 

Т.е. дори да нямате контакт в момента подпирането си е там?

  • То го има, то съществува по принцип неотменно и изобщо. Даже има такива техники за практикуване, които са медитативни, свързани с разширяване на периферията на тялото и олекване на центъра. Това е характерно за подпирането, че всяко едно действие ти става пълноценно. При подпирането в центъра на тежестта нищо не ти остава, не ти остава напрежение или концентрирайки се – това е един от начините – в центъра си на тежестта, там в пъпа или в т.нар. „точка на тан тиен”, разширявайки я нея и влизайки вътре в тая точка, тя става огромна като сфера, на теб ти се напълват крайниците и стават плътни, със сила, т.е. периферията се напълва, а центъра отслабва и спираш да го усещаш като нещо отделно. Тогава като ставаш като топчица, така да го нарека, напомпан и когато пипнеш периферията на топката ти усещаш, че тя е плътна. Ако топката беше чувствителна и винаги вървеше към центъра на тежестта на партньора или на опонента си, щеше да се създава това усещане за подпиране и уплътняване. Всъщност това е като залепване към неговия център на тежестта. Ползвайки неговите празни моменти и постоянно запълвайки празнините му, значи слабите му страни, това го кара той да се чувства, че неговото пространство намалява, като шах, като в Го – постоянно му заемаш неговите територии, а увеличаваш своите и ти се чувстваш комфортно и добре, а той не.

 

Можем ли да се спрем на това разширяване в тебе, на това натежаване, на това превръщане в топка, да кажем...В случай на двубой, не когато ти си медитираш, а когато сте един срещу друг, значи тази топка някой я напада. Питам има ли момент, когато при удара, като я натиснат тя се търкулва, т.е. появява се там където е празно?

  • Така както ги поставяш нещата изглеждат много материални. Общо взето тези топки са по-скоро теоретични, въпреки че съществува такова нещо. В тази топка мога да пусна някой да влезе вътре и въпреки това тя да съществува. По време на битка в голямата топка, образувана в разперените ръце, ти можеш да пуснеш някой да влезе вътре, но това нещо не трябва да ти прекъсва усещането за топката. Това е малкия секрет – той е вътре и ти не си си спукал балона, все едно го включваш в мехурчето вътре без това да те притеснява, защото много често на средата стигнали практикуващи в момента, в който им нарушиш мехурчето, той го пука и край, почва да пляска като риба на сухо – той не може да включва човек вътре в това и да си завършва кръгчето.

Много често се получава, че като влязат достатъчно близко – нали има разни разделения на зони: лична, обществена, държавна...това са все пак такива периметри, които са свързани с пространство. Общо взето говорим за тая, т.нар. „лична” зона. Когат ти навлязат в личната зона, човек обикновено си я смалява, защото си е свикнал да си я поддържа цяла и, за да си  я поддържа цяла, понеже някой е влезнал вътре, той гледа да я смали като по тоя начин се смачква. В бойните изкуства човек се научава въпреки това, че са ти влезнали вътре, ти да включиш и този човек вътре в кръга си, в топката си, в личното си пространство без да го нарушаваш, да го накърняваш и ти да се чувстваш притеснен. По някакъв начин това нещо е свързано със страха на човек да не му открият личните страхове, проблеми....Приближавайки се достатъчно близко хората могат да ги научават...или поне по-чувствителните. И това започва да си личи, поради това, че човек започва да бяга от тая дистанция или да се смалява, или т.нар. смачкване. Човек се смачква, за да си запази дори и малко, но все пак заградено пространство. Докато в бойните изкуства се научава това пространство да го държи и, въпреки че са му навлезнали в него, да поддържаш тая топка.

 

Значи ударът е влизане в моето пространство, в моята топка, хайде да не го наричаме скъсване?

  • Точно!

 

И после?

  • Той влиза вътре в пространството и ти използваш това пространство, за да можеш да го преградиш и пак идваме до това нещо, че не хващаме силната му страна, която е навлезнала, а хващаме на границата на нашата периферия. Да приемем, че мойта периферия е ръката ми, да кажем, защото може да бъде и по-напред, по-широко, приемаме това като граница на едната част от сферата или от топката и използвам нея, за да преградя. Ударът вече е влезнал вътре, значи не ловейки силната част, аз ловя зад него, празната пролука, там където е поддържащата част на удара. По този начин успявам да прекъсна силната част, която е отпред, прекъсвам притока. Един от най-хубавите начини за ловене и спиране на удар е не спиране и въздействие върху края, а върху началото или въздействието върху центъра на човека, върху силата му. Така че една от хитрините е, че пипайки неговия крайник – казахме предмишницата, преди юмрука, не целим силната част да хванем – се опитваме през ръката като проводник да докоснем, да стигнем до неговия център и до неговата същност, до неговия генератор на сила. По този начин можем директно да въздействаме върху източника му на сила и да я спрем, или да я контролираме, така че той да няма възможност, дори достигайки ни, да  има сила в това, с което ни стига. Така че много често допира въпроса не до това дали те стига или не, а дали има сила. Също хубаво нещо е, че човек с течение на времето започва да се учи да различава в кое движение има сила и да знае срещу кое да предприеме някакво действие или просто пасивно да изчака, защото не всяко движение съдържа в себе си достатъчно сила, за да предизвика някаква реакция.

 

От гледна точка на „не-сблъскването” с противника - това ли е употребата на отскачането, оттласкването при блоковете във във Вин чун? Каква е идеята му – да не се блъскаш ли или да имитираш топка?

  • Не, не, отскачането това е точно това при блока, което е най-важно. Хората обикновено, когато го гледат отстрани им изглежда все едно си блъскаш ръцете, а всъщност ти отскачаш и отскачането е в един момент като набиране на сила за следващо движение. Ползваш достатъчно набраната кинетична енергия в маха на едното и бързата промяна на плоскостта, за да го преобразуваш в следващо движение, за да стане поточно и да не спре, защото с едно движение не си успял или примерно ти трябва поредица от няколко движения, за да достигнеш до това, което искаш. Идеята е, че всяко движение за себе си има отскачане, има като демпфане, като обиране, това много прилича като на тия люлки, които са като полу-дъга и се люлеят двама човека – по един в двата края. Ей за такова нещо става дума. Прилича на тупкане баскетболна топка – не можеш да я тупкаш като плоска дъска, винаги правиш едно такова елипсовидно движение като месене, като обиране, точно като тези люлки.

 

Значи само при блоковете има такова демпфане, при защитите – не!

  • При защитите има едно залепване, там има едно лепене. Ако при блоковете залепването е към траекторията на движението, за да не му противостоиш, тука вече залепваш към самото движение, към самия център на тежестта, към цялото тяло. При блока има едно отскачане, за да можеш да продължиш в празните пространства, а при защитата е като слушане, като цялостно залепване.

 

Можеш ли геометрично да го обясниш? Ако приемем, че удара е права линия, блокът  какво е?

  • Блокът е отскачане, то е криволинейно – по-скоро е като елипса. Представи си, ако удряш с дъска по гума – значи удрянето не е надолу и нагоре, а има вид леко като елипса, защото иначе ще си набиеш ръцете. Става като отскачане от гумата, за да придобиеш следващото движение и следващото, и следващото... А защитата вече зависи от удара – това е влизане в траекторията на атаката и следване й като твоя център на тежестта никога не се намира по нея. И защитата по-скоро е, за да следваш неговата атака и да можеш ти да се нагласяш така, че да не бъдеш там – това е защитата. Тя е като изчезване, като памук, но, разбира се,  с контрол в него (в противника).

 

Какво е Централната линия?

  • Това, което се подразбира под „централна линия” е в контекста на това, което се говори. Няма нужда от пояснение, но ако някой не е тренирал Вин чун или не разбира това вещо трябва да бъде обяснено.  Има, така да го наречем, няколко типа централна линия. Едната е нашата собствана централна линия, това е т.нар. ос, която пробожда тялото от върха на главата, от темето фактически, и разполовява, разделя тялото до дъното, до таза и продължада надолу към краката. Тази мислена линия, която започва от небето и свършва надолу към земята, се нарича „централна линия”. Стремежа е да запазваме тази линия. От където и да се обърне човек, ако става дума за някой противник, я цели нея.  Това е и централната линия, която трябва да атакуваме в противника – там трябва да се насочваме, независимо той дали е обърнат към нас. Много често хората правят грешка като си представят, че централната линия е само линията, която геометрично разделя тялото му отпред на две. Всъщност през цялото си продължение човек все едно е прободен от един много голям шиш и този всъщност шиш е централната ос, централната линия. Всъщност тази ос трябва да целим, биейки се с него, а не крайниците. По тази централна линия се движи също центъра му на тежестта, варирайки по-високо или слизайки по-ниско. Това е също нещо друго, което се търси, което се гони в битката – как се  е придвижил центъра на тежестта по тая централна линия.

Много често се наричат „централна линия” и пътищата за достигане до собствената централна линия или до тази линия, която разделя оста ни на въртене. Пътищата, естествено както във Вин чун, са по най-краткия, най-икономичния път и се приема, че това са по принцип правите линии, възможно най-правите линии, което означава, че удрящата част се придвижва по най-кратката траектория, т.е. почти по права линия до собствената централна линия на противника. Това често пъти се нарича „заемане на централната линия”.

 

М:  Как се разглежда във Вин чун въпроса с емоцията при битка? Какво трябва да развива един практикуващ в себе си като качества при битка или дори спаринг по отношение на желанието да надвие, да победи на всяка цена?

  • Много често хората бъркат бойните изкуства с някакъв вид воля, налагане на дисциплина, желание. Това е, защото бойните изкуства така или иначе още от миналия век минават през армията или голяма част от тях са минали през армията и там така или иначе се набляга на волята, на подредбата, на структурата, на чиновете, ранговете и там се изисква воля, стегнатост и т.н., което малко се пренася и в бойните изкуства. Докато идеята на бойните изкуства е просто оцеляване, не е подредба на нещата или подреждане по някакъв начин. Другото, което е – волята е по-присъща на по-младите практикуващи, по-младите бойци. Защо? С годините, естествено, дето се казва, хормоните на младите хора са такива, че който има повече сила, повече вътрешна сила имам предвид, кипи от енергия, има воля да се наложи, желание да се наложи. Всичко идва от желанието – че имаш желание да направиш нещо. Докато чак по-късно се разбира, че няма нищо общо със желанието. Това е поосто един вид  „да оцелееш”, в смисъл тука не стои до желание. Няма нищо общо със желанието, не е желанието „аз искам, аз обичам, аз харесвам”...

 

Или „аз не искам, не обичам, не харесвам”... 

  • Да! Идеята е, че когато има емоция, присъства и желанието. Желанието поражда емоцията, поражда волята и в следващия момент се получава дисхармония. Човек вижда, че ситуацията не е такава каквато отговаря на неговото желание и неговото силно желание го подтиква той да действа по-активно, което го прави напрегнат, притеснен, стегнат...което пречи на битката. Затова в трактатите се говори за единение с противника или за ненасилие – не от чисто морална гледна точка, а дори от чисто практическа гледна точка, защото само, когато си в хармония със себе си и със него, можеш да го обезвредиш най-добре. Безпристрастното отношение винаги е това, което не ти дава възможност да те въвлече в конфликт. Дори, когато се биеш това се казва битка без бой, в смисъл ти не участваш в битката. Това, че нещо се случва, става, няма твое желание, няма твой стремеж да стане нещо – ти просто оцеляваш.

 

Практически как се прави това – ако си ядосан, да спреш да си ядосан?

  • Е, не като си ядосан вече....то се прави преди да си ядосан!  Тук говорим за две различни категории. Ти говориш за категорията „какво да направиш, ако по време на битка или спаринг си стегнат”, а аз говоря за категория „отношение към света”. Че самото ядосване, самото въвличане в някакъв вид емоция вече те поставя в неравновесно положение спрямо противника. Заради това често преди битка са използвали техниката да те напсуват, да те разпалят, да те разгорещят, тогава ти намаляват и уменията, защото се въвличаш в емоции. Има ли желания човек се чувства разкъсан, желанието му го кара да бъде отделно, тогава нито мисълта ти е спокойна, нито имаш връзка със силата и тя намалява десетократно.

Относно тренировката – отпускането на корема или т.нар. „тан тиен”, полето на жизнената сила – дава възможност да не се прекъсва потока на силата към цялото тяло и човек да се чувства хармонично, а не – прекъснат.  Най-лесния начин да се стегне човек е като си стегне корема. Тогава и емоцията много лесно започва да го владее, защото не му достигат физически сили вече – прекъснал си е потока на силата и започва да го наваксва с воля, с мускули...кой с каквото може, с каквото успява и единствения начин е да си отдъхне, да въздъхне, да си почине, вътрешно да се отпусне – да остави корема да се разтвори, мислено да се разшири като балон, който се надува с въздух, дори и извън размерите на тялото, да стане по-широк и човек да почне да се чувства по-конфортно и удобно. Като че ли е седнал, като че ли няма нужда да бърза за никъде, да прави нещо... В същото време действията му не бива да намаляват. Много често хората свързват вътрешното отпускане с външното смачкване, спаружване, което не е така! Човек може да бъде външно доста плътен и стегнат – това е външната сила, а вътре духа му да бъде свободен, отпуснат и то не вътре духа му, а изобщо духа на човека – той не е само вътре. Тялата е само един инструмент и то трябва да бъде подчинено на духа, в смисъл да може да се борави с него, а не то да подчинява останалата част, защото когато човек е още начинаещ да кажем или в началото често, когато си стегне тялото, цялото негово същество се стяга. Това е идеята на думите, дето казват „не се стягай, не се запъвай”. След време човек достига до парадоксалната, обратната част, че тялото може да бъде стегнато, ако духа не ти е стегнат, ако нямаш вътрешно притеснение, мускулното стягане не пречи, защото то винаги е в унисон със ситуацията и не е сковаване. Едното е сковаване от стягане, а другото е просто функция на организма – мускулите имат нужда да се съкръщават и трябва да го правят, за да има сила, да има хващане или удар и то се получава, това е биология. Въпроса е да не се получава стягане на мускулите със стягане и смачкване на духа и жизнената сила изобщо.

 

Какви са основните принципи във Вин чун?

  • За мен както съществуват принципите във Вин чун са: основни принципи, водещи принципи и максими. Основните принципи са няколко важни, които в цялата практика си ги ползваш като постулати – много важни, фундаментални. Водещите принципи са такива, които при срещане на някакъв вид „проблем” в практиката, казвам проблем в кавички – просто при някаква дилема ти го разрешаваш като се сещаш за този принцип, който ти свършва работа в случая, решава ти някаква задачка и максимите са нещо от сорта на добри пожелания - „бъди смел”, „следвай приятелството”, „не трябва да се биеш гневен” от тоя сорт...това е нещо като да не кажа етичен и морален кодекс, но - етикет, как трябва да се държеш, какво трябва да правиш в ситуациите, в които изпадаш.

Основните принципи са няколко. Те се променят в зависимост от това колко обширно иска човек да обхване, какво иска да каже. Ако го сведем чисто до битката основните принципи са три-четири:

„Пътят свободен ли е – удрай напред!” – първия принцип изяснява отношението ти към централната линия. Че първото нещо, което трябва да защитаваме е нашата централна линия и че трябва да атакуваме противниковата такава. Без да се обозначава с какви оръжия и как, което ни развързва ръцете по всякакъв начин. Не ти указват пътя, не ти указват метода, така че ти си свободен да го направиш по най-добрия начин за дадената ситуация.

Втория принцип е „Залепни!”, като под залепване се няма предвид лепене към крайниците. Във Вин чун няма битка само с ръцете. „Чи сао”, въпреки че означава „лепкави ръце” няма нищо общо с ръцете – то е следване на неговия център. Игра със неговия център! Залепването е по-скоро вслушване в противника, това да пренесеш вниманието при него. Не е вслушване от типа на просто очакване...То е нещо средно между това да го слушаш, да се съобразяваш с него, докато си налагаш свойто. Това е един процес, който не е пасивно седене и слушане, ами ти е обратната връзка. Той е свързан с третия и четвъртия принцип. Значи първия беше „пътя свободен ли е – удряй напред!”, условията са като на блок-схеми, щом едното не е изпълнено, минаваш към следващото, ако е пътя е свободен продължаваш и се стига до край, няма нуджа от следващите условия. Ако на пътя изникне някаква преграда, защита или нещо, втория принцип оказва, че трябва да залепнеш, да го проучиш. Третия принцип е евентуално, когато се проявят признаци, защото всичко става в движение и когато се появи някаква сила или от негова страна или при наше движение, която ни въздейства Той e пропускането, търкалянето – „Пропусни!” Това означава, че на неговата сила аз не въздействам с мойта сила, а я освобождавам, правейки празно място, така че той не среща съпротива. Четвъртия принцип може да се сведе до нещо средно между първия, втория и третия. Той може и да не съществува като отделен приницип и е: „Следвай! Последвай!” Ако човека реши да бяга, ако се види в капан и се притесни и започне да отстъпва или си прибере просто ръката, с неговата ръка да влезе твоя удар в неговата защита. „Последвай!” – да последваш неговите движения като е вързано с първите три. И отново се връщаме към първия принцип – пътя свободен ли е? Всичко може да се сведе общо взето до това – атакуваш, ако има нещо насреща по пътя ти, пропускаш и отново гледаш да атакуваш, като главното е атака. Атакуваш, атакуваш и, ако случайно нещо ти се изпречи на пътя, пропускаш и отново атакуваш.

Водещите принципи са вече доста подредени. Те не са второстепенни, а оказват останалите случаи, в които може да попадне човек и вече поясняват – напр. „да не се противопоставяме на силата със сила”. Поради това и Вин чуна може да се практикува от хора без завидни физически качества, като жени, по-стари хора и затова се казва, че не изисква мускулна или физическа сила, защото се борави с някакви такива принципи, които помагат.

 

Божидар Станчев

кунг фу уин чун,джийт кун до, тай дзи чуан,шаолин чуан.кунфу винг чун,шаолин цюан,тай чи чуан,тренировки по бойни изкуства,капоейра,ушу,школа за източни бойни изкуства

^